понеделник, 12 юни 2017 г.

"И дъхът стана въздух" - разказ за цената и смисъла на живота.





Когато разтворих тази книга за първи път, нямах генерални очаквания. „Дъх“, „въздух“... Знаех, че ще е нещо драматично, но някак тези две ключови думи свързвах със спокойствие и чистота. Не ми навяваха неприятни асоциации, макар предварително да се бях информирал, че съдържанието ще е емоционално въздействащо. Така се и оказа. Тази книга най-бавно съм чел от всички останали. Защо ли? Твърде е реалистична и далеч от всякаква иносказателност. И точно този похват ме задържаше дълго на всяка една отделна страница. Асимилирах дума по дума посланието. То е попило във всяка буквичка. Нямаш усещането, че четеш приказка или каквато и да е художествена измислица. Увлекателно е, само че парализиращо увлекателно. Тъй като на постамент е поставен смисълът на човешкия живот. Това е лайтмотивът в творбата. Защо сме на тази Земя, колко, как?



Това е историята на Пол Каланити – американски неврохирург от индийски произход. Поразяващо откровен, без каквито и да е претенции за писателско майсторство, той разкрива силата си като автор на собствения си мемоар именно заради многото споделени истини в него. Романът ни завладява и въвлича в суровия свят такъв, какъвто е. Без грам преструвки и украси. Ако очаквате сълзлива, захаросана историйка – по-добре се откажете сега, а не постфактум, когато би било късно... Романът може да завладее и вас. А е наситен с драматизъм. Безспорно успешен, въпреки че не в това е поантата в случая.



Има известна ирония на съдбата в тази творба. Не известна, а твърде очевидна – фатално и трагично. Пол Каланити посвещава живота си в изучаването на историята на медицината и литературата към нея. Специализира се като неврохирург. Превръща се в много повече от обикновен такъв. Започва да лекува заболелите от рак, но в един момент той също се оказва онкоболен. Ето в това е иронията на съдбата. И всичко това, докато неспирно търси начин да разкодира загадките на живота. За какво сме призвани, колко струва човешкият живот, има ли смисъл изобщо...

Да, има. Смисълът е в борбата. Пол го доказва нагледно и на млади читатели като мен. Този човек ме вдъхнови да се боря както никога досега. Може би ще си проличи дали е така занапред. Искам да се обърна към него с думите: „Твоят пример е свещен и ще се запечата в съзнанието на милионите читатели на тази книга.“.



Това произведение минава право през сърцето и пронизва всяка аорта от него. Ако има равнодушни след прочита, то те определено биха ме притеснили. Но знам ли – шарен свят. Убеден съм, че посланието в „И дъхът стана въздух“ е заразно. Всички искаме да доведем жизнения си цикъл до край. Да сме здрави, в добра форма и кондиция и обградени от любими хора. Понякога обаче научаваме, че съдбата поставя на изпитание определени от нас, как да изживеят последните си дни. Което е висш урок за всички останали. Смъртна присъда. Тленност. Няма такова нещо. Това е кръговрат. Предопределеността е неизбежна, а ние посредством волята си можем да удължим и облагородим живота си. Да го изпълним със смисъл. Смисълът идва от нас – той е в нас. Другите около нас му придават завършеност. Защото никой не е роден да извърви пътя си напълно сам.



Студенти, бивши асистенти на Пол, са били впечатлени от убедеността му в моралния аспект на лекарската професия. Той е изключително етичен хирург, тъй като е на първо място хуманна личност. Някъде между литературата, практическата медицина и действителността той търси опорните точки на същността на живия живот. Приемат го да следва магистратура в Стандфорд, специалност „Английска литература“. В Стандфорд учи при Ричард Рорти. Изучава творчеството Уолт Уитман. Постепенно в него се поражда сблъсъкът на два гласа. Единият подстрекава: „Хващай се за книгите и чети!“. Другият го съветва: „Зарежи книгите и се захвани с медицина!“. Приет е и в Кеймбридж. Следват 18 месеца усилена подготовка за медицинския факултет. Започва да прави дисекция на трупове, когато възниква евфемизмът от „труп“ в „донор“. Способен ли е човек да се абстрахира от човешките емоции по време на дисекция? Понякога се прекрачва границата на сакралното. Как се постига равновесие между патос и апатия? Става дума за това, как Пол не иска за загуби човешкото в себе си и държи да не се отнася индиферентно с хората, а да ги третира като отделни личности впоследствие, когато стартира лечението им като доказано онкоболни. Решава да съобщава истините за диагнозите или новините за смърт на роднините им дипломатично и на порции. Старшите резиденти тогава препоръчват: „Сега се учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре.“. Поговорката между тях е „Дните са дълги, а годините – кратки.“. Следва да си напълно отдаден на лекарската професия и да нямаш право на компромис. Дори милиметър в даден разрез. Не трябва да бъдеш бъдеш бърз или бавен. Трябва да бързаш бавно. Ако костенурката се забави прекалено, заекът ще я изпревари. Ако заекът твърде много бърза, ще сгреши в някоя своя крачка и е възможно костенурката да го изпревари. Нужно и да си стратег и да запазиш самообладение. Да имаш и светкавични рефлекси.

Понякога между науката и екзистенциалното се формира парадокс. Пол е атеист, понеже не може да докаже Божието съществуване чисто емпирично, но пък науката е далече от емоциите на човешкия живот заради фактологичността и прагматичността си. Първоначално Пол бива лекуван с лекарството „Тарцева“. После минава на химиотерапия. Ала неизбежното предстои, въпреки че той е планирал 40-годишната си кариера. Умира на 36.





Пол Каланити демонстрира върховен стоицизъм. Подготвяйки се психически за предстоящата смърт, той се бори с болестта. Успява да се убеди в сплотеността на семейството си. Ражда му се дете. Преоткрива и дори надмогва себе си и страховете си, изправяйки се гордо пред тях. Посвещава последните си дни в раздаване на любов, дори продължава дейността си като неврохирург. И някъде сред различните случаи на онкоболни все още търси истината за живота и смъртта. Колкото и да е достоен и смел, толкова и е осъзнал своята необратимост. И напук за момент примирението му не преминава в апатия. Напротив. Той вдъхва кураж на още и още и хора, включително и най-вече на самия себе си. Буквално живее като за последно. И ни учи да не си служим със светотатство, а да бъдем благородни и благодарни. Медицината не е индустрия и бизнес. Нея е необходимо да я има, за да ни предпазва. Лекарите са онези стожери на хуманността, които нямат право на пренебрежителност. Трябва да съхраниш себе си в тази борба, без това да ти пречи да бъдеш добър човек. Емпатията спасява. А смъртта е необходимо зло. Тя е и край, и начало. Печал винаги ще има. Добрият пример се помни. Дъхът ни остава във вечността. Бъдете добри хора и се борете за здравето и живота си, насищайте дните си пълноценно и обичайте близките си и живота! Всеки миг е уникален и сюблимен, когато го уловиш и изпиташ навреме. Това научих. Благодаря ти, Пол!

Няма коментари:

Публикуване на коментар